Аукционната зала не била нито луксозна, нито светла. Маргарет изглеждала като една от многото сред безразличните купувачи, но погледът ѝ се спрял върху сребърния Mercedes-Benz 190E – „Бебешкият Бенц“, за който мечтаела още от гимназията. Старата ѝ Toyota наскоро се развалила напълно и сега тя решила да рискува. Никой не вдигнал ръка и когато чукчето на аукционера ударило дървото, колата отишла при нея за по-малко от месечна заплата.
Двигателят ревял, скърцал и заглъхнал. В сервиза механикът Кен само поклатил глава:
„Ще видим какво можем да направим.“
На следващия ден той се обадил. Имало нещо странно в гласа му.
„Маргарет… не открили проблем с колата ти. Нещо съвсем различно.“
На работната маса лежела прозрачна найлонова торбичка. Вътре имало стара ролка фолио и пожълтял лист хартия, сгънат на четири.
На него с прибързан почерк беше написано:
„Тръгвам си. Моля, не ме чакайте. – Д., 3 март 1985 г.“
Няма друго име, няма обяснение.
Любопитството се превърна в безпокойство. Същата вечер тя отвори лаптопа си и започна да търси.
Няколко минути по-късно на екрана се появи познато лице.
„Дейвид Армитидж, 25. Изчезнал през март 1985 г.“
Изрезките от вестници казваха едно и също: няма следа, няма тяло, няма обяснение.
Накрая тя взе решение и потегли към адреса, който беше намерила. Жена със сива коса и уморен вид отвори вратата. Беше Евелин Армитидж. Маргарет ѝ разказа всичко – за колата, филма, бележката. Евелин дълго мълча, гледайки снимките. „Колата му се е върнала? След всички тези години?“, прошепна тя.
След това извади плик с пари.
„Винаги заделям малко, в случай че някой разбере. Моля те, вземи го. Върви. Разбери истината.“
На разсъмване Маргарет се отправи на север.
Първата следа я отведе до Сейнт Катаринс, Канада.
В автосервиз, възрастен мъж на име Винс се взираше с удивление в мерцедеса:
„Уау… Това е колата на Дейв. Работил е тук през лятото на 1985 г., истински мъж.“
Няколко пресечки по-късно Маргарет спря в закусвалнята „Вики“. Възрастният собственик се оживи при споменаването на името.
„Дейв? Разбира се, че си спомням. Той нае стая от мен, след което отвори малък магазин за дърво. Работеше, учеше децата и помагаше на всички. Почина преди около десет години от сърдечен удар. Мирно, у дома, сред приятели.“ Той беше добър човек.
Когато Маргарет се върна, тя отново дойде при Евелин. Тя постави скорошна снимка на масата – Дейвид в студиото си, сивокос и усмихнат.
Евелин го гледа дълго време, след което прошепна:
„Той живееше както искаше.“
Маргарет стисна ръката ѝ и за миг сякаш миналото най-накрая я пусна.
Четиридесет години чакане се разтвориха в една тиха усмивка.
Обсъдете
