Докато Джонас шофира по прашния път, очите му внезапно зърват малка сива фигура, стояща точно по средата на пътя. Той намалява скоростта и се оглежда по-отблизо – това е бебе носорог. Малко, объркано и твърде крехко за такова сурово място.
Сърцето му се свива: бебето очевидно е изостанало от майка си или се е изгубило. Джонас внимателно спира колата и излиза, опитвайки се да не изплаши животното. Но колкото повече се приближава, толкова повече усеща, че нещо не е наред. Носорогът не бяга, не се опитва да се скрие, а просто стои там, треперейки леко, сякаш не смее да помръдне.
„Хей, мъничко“, извика той тихо, ръцете му стиснати като тромпет. „Да се махнем от пътя.“
Животното само потрепва с уши, но не помръдва. То се люлее, сякаш е уплашено или го боли. Поведението ѝ изглеждаше странно – не беше просто изгубено малко, а някой, който сякаш знаеше: опасно е да се движи.
