През зимата на 1892 г. пътуващ фотограф посещава имението Блекууд, за да направи обикновена семейна снимка. Седем деца се подреждат в хола в празнични дрехи, замръзнали в сериозността, типична за викторианската епоха. Снимката е трябвало да се превърне в семейна реликва. Вместо това се превръща в последната улика в случай на изчезване, което не може да бъде обяснено повече от век.
По-малко от седмица след проявяването на стъкления негатив, къщата е намерена… празна. Вечерята е на масата, лампите горят, но родителите и всичките седем деца са изчезнали безследно. Няма следа от борба, грабеж, прощални писма.
Повече от сто години „изчезването на семейство Блекууд“ остава местна легенда. Самото имение по-късно е разрушено, но снимката оцелява – забравена в архивите на провинциален музей, чакаща времето, когато технологиите ще могат да виждат повече от човешкото око.
Пробивът дойде едва миналата година, когато екип от специалисти по дигитална реставрация в Лондон направиха експериментално сканиране на изображението. Използвайки изкуствен интелект, мултиспектрален анализ и реконструкция на светлината, те започнаха да „разглобяват“ сенките на заден план.
В огледалото зад децата, в тъмния коридор, се отразяваше странно лице. Не беше фотографът, нито пък някой от семейството. Беше дълга, измършавела фигура, частично скрита от тежка завеса, която според плановете на къщата изобщо не съществуваше.
По-нататъшен анализ на чертежите на имението разкри още по-зловещ детайл: точно зад тази стена имаше тесен, немаркиран люк – така наречената „стая на сляпо“. Нямаше прозорци. Единственият вход е скрит зад гардероб в спалнята на собствениците. Някой живееше в къщата от години.
След увеличаване на рязкостта стана ясно: фигурата в огледалото държеше в ръка дълъг ключ – универсален ключ за повечето ключалки в имението. Това означаваше, че този човек можеше да отиде навсякъде.
По време на разкопки през 2024 г. под един от подовите дъски са открити документи, носещи името на Елиас Торн, бивш пазач на имението, уволнен преди много години за „смущаващо поведение“. Той не си тръгна. Изчезна… вътре в къщата.
Най-страшното е къде е гледал. Не към камерата. Погледът му е бил насочен към най-малкото момиче, Мери, стоящо по средата. Криминалните психолози смятат, че тази снимка не е семеен портрет. Това е бил акт на избор на жертва.
Последните проучвания на територията на имението доведоха до друга находка: под земята, под триметров слой почва, те откриха прикрита врата към мазето. Вътре лежаха детски неща: копчета от рокля, дървен кон, медальон. „Човекът в огледалото“ не просто наблюдаваше. Тя ги пренесе в своя свят – под къщата.
След публикуването на тази находка бяха отворени отново още три стари случая от края на 19 век. Всички те съдържаха истории за „странен човек“, който е бил видян в къщата малко преди семействата да изчезнат. Блекуудс не бяха първите.
Сега знаем: понякога старите фотографии улавят не грешки… а това, което хората не са забелязали, когато е било твърде късно.
